Прочетен: 1174 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 15.03.2017 21:05
Човек живее само два пъти www.spiralata.net/kratce/index.php/interv-ta/528-kastaneda4 „Какво искаш от живота?""- това ме питаше често дон Хуан. Класическият ми отговор беше: „Откровено казано, дон Хуан, не знам." Това бе моята поза на „човек на мисълта" интелектуалец. Дон Хуан каза: „Този отговор може да задоволи майка ти, но не и мен." Разбираш ли, аз вече не можех да мисля, бях банкрутирал напълно. А той беше един индианец. По дяволите, човече! Нямаш представа какво означава това. Бях любезен с него, но го гледах отгоре надолу. Един ден той ме попита дали сме равни. Тогава очите ми се просълзиха и аз обгърнах раменете му. „Разбира се, че сме равни, дон Хуан! Как можеш да кажеш такова нещо!". Страхотна прегръдка, и аз на практика се разплаках. „Наистина ли мислиш така?", попита той. ,Да, за Бога!" Когато отпуснах прегръдката си, той каза: „Не, не сме равни. Аз съм безупречен воин, а ти си един жалък глупак. Аз мога да преценя целия си живот само в един миг. А ти дори не можеш да мислиш."
Когато дон Хуан си тръгваше, той ми каза: „За да си тръгна, на мен ми е нужна цялата ми смелост. Нужен ми е целият ми кураж, цялата ми надежда.... и никакви очаквания. За да останеш, на теб ще ти е нужна цялата ти надежда и цялата ти смелост." Тогава направих красив скок в бездната и се събудих в кабинета си. Бях прекъснал потока на психологическата последователност - каквото и да беше онова, което се събуди в кабинета ми, то не можеше да бъде това „аз", което познавах линейно.
Затова съм нагуал. Нагуалът не е някакво същество, не е личност. На мястото на егото има нещо друго, нещо много древно. Нещо наблюдаващо, отстранено - и безкрайно по-малко свързано с аза. Човекът с его е движен от психологически желания. Нагуалът няма никакви. Той получава заповеди от един неизразим източник, който изобщо не може да се обсъжда. Това е окончателното разбиране: Нагуалът в последна сметка става разказ, история. Той не може да бъде обиден, ревнив, с чувство на собственост -той не може да бъде нищо. Обаче може да разказва истории за ревност и страст. Единственото нещо, от което нагуалът се страхува, е „онтологичната печал".
Не носталгия по доброто старо време — това е егомания. Онтологичната печал е нещо друго. Има една извечна сила, която съществува във Вселената, подобна на гравитацията, и нагуалът я усеща. Това не е психологическо състояние. Това е стичане на сили, които се събират да смажат този нещастен микроб, който е унищожил своето его. Това се усеща, когато вече не са останали никакви обвързаности. Виждаш го да идва към теб, после го усещаш върху себе си.
- Имаше една песен, която дон Хуан смяташе за много красива - казваше, че авторът почти е улучил истината. Той замени една дума, за да я направи съвършена. Сложи „свобода" на мястото, където авторът беше написал „любов".
И започна призрачната декламация:
Човек живее само два пъти
или поне така изглежда.
Един живот за теб самия,
и друг - за твоите сънища.
И ти се носиш през годините,
животът сякаш е опитомен.
Додето ненадейно сън ти се яви
и Свобода е неговото име.
А тази Свобода е странник,
с безмълвен знак те вика да го следваш.
Помислиш ли, че е опасно,
и странникът ще си отиде.
Този сън е за теб,
така че заплати цената
-в реалност превърни съня...
и така се присмива на младия още Кастанеда..
- Но ако имаме избор, защо тогава стоим в канавката? Ами понеже е топличко. Не искаме да я напускаме, ние мразим да се сбогуваме. И се тревожим - у-ха! - как само се терзаем, по двадесет и шест часа на ден! И за какво мислиш се притесняваме? - Той пак се ухили и заприлича на гумен Чешиърски котарак. - За себе си! Какво съм аз? Какво ме чака? Какво ще ми се случи? Такава егомания! Толкова ужасно. Но така ни държи в плен!
Казах му, че неговите възгледи ми изглеждат малко груби, и той се разсмя: