Смъртта на Озирис и
странстванията на Изида

Една ранна утрин, когато над бреговете на Нил още се стелела мъгла, в покоите на Изида се втурнал запъхтян слуга. Изтривайки, обляното си в сълзи лице, той извикал: “Събуди се велика богиньо! Голяма мъка ни сполетя. Твоят съпруг, любимият ни цар Озирис, го няма!”

Предчувствайки най-лошото, богинята попитала какво се е случило. “Не питай, а бягай! Тук идва злият Сет, обграден от злодеи. Той уби Озирис, иска да завладее трона и да стане цар. Няма да пощади и теб. Спасявай се!” В това време, вратите се разтворили с трясък и в залата нахлули заговорниците, начело със Сет. Те се стъписали изумени, виждайки гордо изправената богиня. “Но как? Ти си още тук?” възкликнал изуменият Сет. “Нима не знаеш какво се случи тази нощ? Веднага напусни двореца! Сега той е мой.” Но Изида отвърнала с ненавист: “Ще дойде ден, когато ще заплатиш скъпо за злодеянието си. Кажи ми къде е Озирис! Какво си сторил на скъпия ми съпруг?” Но Сет се изсмял злобно: “Никога няма да узнаеш. Не желая да го намериш и да го погребеш с почести. Така хората ще го забравят.”

Изида изгледала с омраза заговорниците, които отстъпили, давайки й път и гордо напуснала двореца. Излизайки навън, тя дала воля на чувствата си и се разридала. В знак на великата си скръб отрязала косите си, облякла траурни дрехи и тръгнала да търси тялото на мъжа си. Много път извървяла, много села и градове обиколила, но не научила нищо.

Накрая, пред стените на един храм, играещи деца й казали, че преди време видяли по реката да плува сандък, а от него някой зовял за помощ. С помощта на вълшебство, зарадваната Изида разбрала къде се намира съндъка. Той бил завлечен на финикийското крайбрежие, в околностите на град Гебал, попадайки в могъщия ствол на гигантско дърво.

След много, много време и много препятствия, най-после Изида намерила съндъка с тялото на Озирис и го скрила край водите на Нил. След това отишла при сестра си Нефтис, желаейки заедно с нея да оплачат убития Озирис и да го погребат с почести.

Нефтис, която била жена на Сет, след като разбрала за злодейството му, избягала и се скрила на малък остров всред блатата. Там тя живеела със сина си – бог Анубис. В същата нощ Сет излязъл на лов и търсейки подходящо място за засада, се спънал в прикрития сандък с тялото на Озирис. Той извадил меча си, с един замах прерязал ремъците с които бил завързан съндъка и отворил капака. Не вярвайки на очите си, дълго се взирал в тялото на брат си. Накрая възкликнал злобно: “О, любими мой братко! Както виждам, все още не си погребан, Е, добре – аз ще се погрижа за това.”

Извадил повторно меча си, насякъл тялото на Озирис на четиринадесет части и ги разхвърлил по цялата земя на Та-Камет. Когато изгряло слънцето, Изида се върнала заедно с Нефтис и Анубис. От пръв поглед разпознали следите на Сет и се хвърлили към сандъка и с ужас видяли, че е празен. Изида видяла кървавите следи по тревата и веднага разбрала какво се е случило. Съвсем отчаяна, тя промълвила тихо: “Скоро ще родя син и той ще отмъсти за смъртта на баща си!” Тогава Анубис възкликнал: “Дано този ден настъпи по-скоро!”

След това решили да намерят и съберат разпилените части на тялото. Анубис познавал целебните треви и обещал да съедина тялото с балсами, получени от тях. Те решили да поставят надгробна плоча на всяко място, където намерят късче от тялото. Така, колкото повече били плочите, толкова по-трудно щяло да бъде на Сет да открие истинския гроб. Освен това, плочите щяли да напомнят на хората, какъв добър бог е управлявал страната преди царуването на злия бог.