Постинг
15.09.2013 11:43 -
"Мислиш ли, че сме равни? " К.Кастанеда
Автор: milady
Категория: Технологии
Прочетен: 825 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 12.10.2014 12:49
Прочетен: 825 Коментари: 3 Гласове:
3
Последна промяна: 12.10.2014 12:49
Коя съм аз ,ли ??
Не знам, честноо..:)
Аз съм Огледало:))))
-Аз съм доволен от своя живот, Дон Хуан. Защо трябва да го
променям?
-Мислиш ли, че ние с тебе сме равни?- попита той рязко.
-Равни сме, разбира се- казах аз.
Естествено бях благосклонен. Усещах истинска топлота към него. Все още пазех в
подсъзнанието си, макар никога да не го бях изричал гласно, че аз, като
студент и човек от изтънчения западен свят, съм по- съвършен от един индианец.
-Не- каза той спокойно.- Не сме.
-Равни сме, разбира се- възпротивих се аз.
-Не-каза той меко.-Не сме равни. Аз съм ловец и воин, а ти си сводник.
Останах с отворена уста. Не можах да повярвям, че Дон Хуан наистина беше казал
това. Изпуснах бележника си и онемял вперих очи в него, след което, разбира
се, се вбесих.
Той ме погледна спокойно и хладнокръвно. Избягнах втренчения му поглед. И
тогава той заговори. Произнасяше думите ясно. Те се лееха гладко и
смъртоносно. Каза, че своднича на някой друг. Че не водя битки за себе си, а
за някакви непознати люде. Че не аз искам да изучавам растенията и лова, и
каквото и да било. И че неговия свят на точни действия, чувства и решения е
безкрайно по- смислен от изпълнената с груби грешки безмислица, която аз
наричах "свой живот". Когато свърши, аз се бях вцепенил. Беше говорил без
агресивност, без надменност, съвсем спокойно и с голяма мощ, така че гневът ми
се изпари.
Останахме безмълвни. Бях объркан и не можех да измисля нищо подходящо. Чаках
той пръв да наруши мълчанието. Изминаха часове. Дон Хуан ставаше все по-
неподвижен, докато тялото му придоби особена, почти страшна вдървеност; с
падането на здрача неговия силует все по- трудно долавяше и накрая, когато
около нас съвсем се стъмни, той сякаш се сля с чернотата на камъните.
Състоянието му на неподвижност бе тъй пълно, че той като че ли беше престанал
да съществува.
Беше вече полунощ, когато най- накрая разбрах, че той може и ще остане
неподвижен там, в тази пустош, сред тези скали, ако се наложеше вероятно и
завинаги. Неговият свят на точни действия, чувства и решения наистина беше по-
съвършен.
Мълчаливо докоснах ръката му и очите ми се наляха със сълзи.
Не знам, честноо..:)
Аз съм Огледало:))))
-Аз съм доволен от своя живот, Дон Хуан. Защо трябва да го
променям?
-Мислиш ли, че ние с тебе сме равни?- попита той рязко.
-Равни сме, разбира се- казах аз.
Естествено бях благосклонен. Усещах истинска топлота към него. Все още пазех в
подсъзнанието си, макар никога да не го бях изричал гласно, че аз, като
студент и човек от изтънчения западен свят, съм по- съвършен от един индианец.
-Не- каза той спокойно.- Не сме.
-Равни сме, разбира се- възпротивих се аз.
-Не-каза той меко.-Не сме равни. Аз съм ловец и воин, а ти си сводник.
Останах с отворена уста. Не можах да повярвям, че Дон Хуан наистина беше казал
това. Изпуснах бележника си и онемял вперих очи в него, след което, разбира
се, се вбесих.
Той ме погледна спокойно и хладнокръвно. Избягнах втренчения му поглед. И
тогава той заговори. Произнасяше думите ясно. Те се лееха гладко и
смъртоносно. Каза, че своднича на някой друг. Че не водя битки за себе си, а
за някакви непознати люде. Че не аз искам да изучавам растенията и лова, и
каквото и да било. И че неговия свят на точни действия, чувства и решения е
безкрайно по- смислен от изпълнената с груби грешки безмислица, която аз
наричах "свой живот". Когато свърши, аз се бях вцепенил. Беше говорил без
агресивност, без надменност, съвсем спокойно и с голяма мощ, така че гневът ми
се изпари.
Останахме безмълвни. Бях объркан и не можех да измисля нищо подходящо. Чаках
той пръв да наруши мълчанието. Изминаха часове. Дон Хуан ставаше все по-
неподвижен, докато тялото му придоби особена, почти страшна вдървеност; с
падането на здрача неговия силует все по- трудно долавяше и накрая, когато
около нас съвсем се стъмни, той сякаш се сля с чернотата на камъните.
Състоянието му на неподвижност бе тъй пълно, че той като че ли беше престанал
да съществува.
Беше вече полунощ, когато най- накрая разбрах, че той може и ще остане
неподвижен там, в тази пустош, сред тези скали, ако се наложеше вероятно и
завинаги. Неговият свят на точни действия, чувства и решения наистина беше по-
съвършен.
Мълчаливо докоснах ръката му и очите ми се наляха със сълзи.
Следващ постинг
Предишен постинг
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
